Катрин Стокет, авторката на "Слугинята" е родена и израства в Джаксън, Мисисипи. След като
завършва Университета на Алабама със специалност Английска литература и
творческо писане, тя се премества в Ню Йорк, където се занимава с
издаване и маркетинг на списания в продължение на девет години. В момента
живее в Атланта със съпруга и дъщеря си.
„Слугинята” е дебютният ѝ роман. В редица интервюта авторката споделя, че написването на книгата ѝ е отнело пет години, а в продължение на още три години и половина ръкописът ѝ е бил отхвърлян от ВНИМАНИЕ 60 литературни агенти, преди да намери свой издател. От тогава насам "Слугинята" е публикувана в 35 страни на три езика. Към август 2011, са продадени повече от пет милиона нейни копия, задържала се е 100 седмици в списъка на Ню Йорк Таймс за бестселъри, а филмовата ѝ екранизация е спечелила множество награди. "Слугинята" е оглавена за най продаваната книга на 2011.
„Слугинята” е дебютният ѝ роман. В редица интервюта авторката споделя, че написването на книгата ѝ е отнело пет години, а в продължение на още три години и половина ръкописът ѝ е бил отхвърлян от ВНИМАНИЕ 60 литературни агенти, преди да намери свой издател. От тогава насам "Слугинята" е публикувана в 35 страни на три езика. Към август 2011, са продадени повече от пет милиона нейни копия, задържала се е 100 седмици в списъка на Ню Йорк Таймс за бестселъри, а филмовата ѝ екранизация е спечелила множество награди. "Слугинята" е оглавена за най продаваната книга на 2011.
Годината е 1962 и 22-годишната Скийтър току-що се е завърнала у дома
след дипломирането си. В Джаксън, Мисисипи, майка ѝ вече крои планове
как да задоми дъщеря си, докато младата жена иска да стане писател.
Ейбълийн е чернокожа домашна помощница, която отглежда седемнайстото
поред бяло дете. Тя го обгражда с цялата си любов и търпение, макар да
знае, че сърцата и на двете ще бъдат разбити един ден, когато неизбежно
ще трябва да се разделят.
Приятелката на Ейбълийн – Мини, е може би най-дръзката жена в Мисисипи.
Тя е най-добрата готвачка в щата, но не може да си държи езика зад
зъбите и току-що е изгубила поредната си работа.
Невероятно различни една от друга, в крайна сметка тези жени ще се
съберат около таен проект, който ще изложи живота на всички им на риск.
Те обаче ще поемат този риск, защото се задушават в ограничените порядки
и закостенялото мислене на раздираното от расистки проблеми американско
общество. А и защото понякога границите се поставят, за да бъдат
преминавани...
Откъс от "Слугинята"
Същия следобед работя като луда – режа лук и целина, приготвям
заливката, мия картофите, чистя боба, лъскам среброто. Чух, че тази
вечер съседите ще се събират у Лувиния в пет часа, за да се помолят за
Робърт, но когато слагам десеткилограмовата пуйка в маринатата, вече
едва си мърдам ръцете.
Приключвам с готвенето чак в шест часа, два часа по-късно от обикновено. Знам, че няма да имам сили да почукам на вратата на Лувиния. Ще отида утре, след като приключа с почистването на пуйката. Тътря се бавно от автобусната спирка и едва си държа очите отворени. Завивам по "Джийсъм". Пред къщата ми е спрял голям бял кадилак. А на предните стълби седи госпожица Скийтър с червена рокля и червени обувки, крещящи като мегафон.
Приближавам се бавно към двора си и се чудя какво ли иска сега. Госпожица Скийтър става, здраво стиснала дамската си чанта, все едно някой ще ѝ я дръпне. Белите не идват в моя квартал, освен ако не карат някоя прислужница до дома ѝ, което не ми пречи. По цял ден прислужвам на бели хора. Не искам обаче да ги гледам и когато съм си вкъщи.
– Надявам се, нямаш нищо против, че наминах – казва тя. – Просто... не знаех къде другаде можем да поговорим.
Сядам на стъпалата, а всеки прешлен на гръбнака ме боли.
Малката така се изнерви от баба си, че ме напишка цялата и сега мириша. По улицата е пълно с хора, които отиват към дома на Лувиния, за да се помолят за Робърт, а отсреща децата играят на топка. Всички ни зяпат и сигурно си мислят, че ме уволняват.
– Да, госпожо – въздъхвам аз. – Какво мога да направя за вас?
– Имам една идея. Искам да напиша нещо, но ми трябва помощта ти.
Въздъхвам тежко. Харесвам госпожица Скийтър, но чак пък толкова! Можеше да се обади. Никога не би цъфнала на вратата на някоя бяла жена, без да се обади предварително. А тук се появява, като че ли има пълно право да ме безпокои в дома ми.
– Искам да те интервюирам. Да те разпитам за работата ти като прислужница.
Една червена топка се претъркулва на около метър в двора ми. Момчето на Джоунс претичва през улицата, за да я вземе. Щом вижда госпожица Скийтър, спира като попарено. После изтичва и грабва топката. След това се обръща и си плюе на петите, все едно се страхува, че тя ще го погне.
– Като за рубриката на госпожа Мърна ли? – питам аз сухо. – За чистене?
– Не. Говоря ти за книга – казва тя с блеснали очи. Вълнува се.
– Книга с разкази какво е да работиш при бяло семейство. Като например как е да работиш, да речем, при... Елизабет.
Обръщам се и я поглеждам. Това се е опитвала да ме попита през последните две седмици в кухнята на госпожа Лийфолт.
– Мислите ли, че госпожа Лийфолт ще се съгласи да разправям разни истории за нея?
Госпожица Скийтър малко помръква.
– Ами, не. По-скоро си мислех да не є казваме. Ще трябва да се погрижа и другите прислужници да го запазят в тайна.
Сбърчвам чело, защото започвам да схващам накъде бие.
– Кои други прислужници?
– Надявах се да интервюирам четири или пет. За да разкажат какво е да работиш като прислужница в Джаксън.
Оглеждам се. Седим навън пред погледите на всички. Тя не знае ли колко е опасно да говорим за такива работи, когато всеки може да ни види?
– И какви истории точно си мислите, че ще чуете?
– Колко ви плащат, как се отнасят с вас, за тоалетните, за децата, за всичко, което сте преживели – добро и лошо.
Изглежда въодушевена, като че ли това е някаква игра. За миг ми хрумва, че може би по-скоро съм луда, а не уморена.
– Госпожице Скийтър – прошепвам є аз, – това не ви ли се струва малко опасно?
– Ако внимаваме...
– Моля ви, по-тихо. Знаете ли какво ще стане с мен, ако госпожа Лийфолт разбере, че говоря зад гърба ѝ?
– Няма да казваме на никого – тя започва да говори малко по-тихо, но не достатъчно. – Интервютата ще са поверителни.
Взирам се в нея. Полудяла ли е?
– Чухте ли за случката с чернокожото момче тази сутрин? Онова, дето го пребили с щанга, защото по грешка влязло в тоалетната за бели?
Тя ме поглежда и леко примигва.
– Знам, че положението е малко несигурно, но това е...
– А за братовчедка ми Шинел в окръг Котър? Подпалили колата ѝ, защото отишла до избирателната секция.
– Никой не е писал подобна книга – казва тя най-накрая шепнешком, защото май вече е по-наясно как стоят нещата. – Ще направим нещо напълно новаторско. Ще представим съвсем нова гледна точка.
Забелязвам покрай къщата ми да минават група прислужници с униформи. Те поглеждат насам и ме виждат как седя с бяла жена на предните стълби.
Стискам зъби, защото знам, че телефонът ми ще звъни на пожар.
– Госпожице Скийтър – казвам аз бавно, за да види, че говоря напълно сериозно. – Да се съглася да ви помогна, е все едно сама да драсна клечка на къщата си.
Госпожица Скийтър започва да си гризе нокътя.
– Но аз вече... – Тя стисва очи. Каня се да я попитам: "Какво вече?", но малко ме е страх какво може да ми отговори. Тя бръква в чантата си, вади листче хартия и записва телефона си.
– Поне ще си помислиш ли?
Въздъхвам и извръщам очи към двора. Казвам колкото мога по-тихо:
– Не, госпожо.
Тя оставя листчето помежду ни на стъпалото и се качва в кадилака си. Твърде уморена съм, за да стана. Просто си седя и я гледам как тръгва бавно надолу по пътя. Момчетата, които ритат топка, се дръпват от улицата и застават мирно отстрани, като че ли покрай тях минава катафалка.
Приключвам с готвенето чак в шест часа, два часа по-късно от обикновено. Знам, че няма да имам сили да почукам на вратата на Лувиния. Ще отида утре, след като приключа с почистването на пуйката. Тътря се бавно от автобусната спирка и едва си държа очите отворени. Завивам по "Джийсъм". Пред къщата ми е спрял голям бял кадилак. А на предните стълби седи госпожица Скийтър с червена рокля и червени обувки, крещящи като мегафон.
Приближавам се бавно към двора си и се чудя какво ли иска сега. Госпожица Скийтър става, здраво стиснала дамската си чанта, все едно някой ще ѝ я дръпне. Белите не идват в моя квартал, освен ако не карат някоя прислужница до дома ѝ, което не ми пречи. По цял ден прислужвам на бели хора. Не искам обаче да ги гледам и когато съм си вкъщи.
– Надявам се, нямаш нищо против, че наминах – казва тя. – Просто... не знаех къде другаде можем да поговорим.
Сядам на стъпалата, а всеки прешлен на гръбнака ме боли.
Малката така се изнерви от баба си, че ме напишка цялата и сега мириша. По улицата е пълно с хора, които отиват към дома на Лувиния, за да се помолят за Робърт, а отсреща децата играят на топка. Всички ни зяпат и сигурно си мислят, че ме уволняват.
– Да, госпожо – въздъхвам аз. – Какво мога да направя за вас?
– Имам една идея. Искам да напиша нещо, но ми трябва помощта ти.
Въздъхвам тежко. Харесвам госпожица Скийтър, но чак пък толкова! Можеше да се обади. Никога не би цъфнала на вратата на някоя бяла жена, без да се обади предварително. А тук се появява, като че ли има пълно право да ме безпокои в дома ми.
– Искам да те интервюирам. Да те разпитам за работата ти като прислужница.
Една червена топка се претъркулва на около метър в двора ми. Момчето на Джоунс претичва през улицата, за да я вземе. Щом вижда госпожица Скийтър, спира като попарено. После изтичва и грабва топката. След това се обръща и си плюе на петите, все едно се страхува, че тя ще го погне.
– Като за рубриката на госпожа Мърна ли? – питам аз сухо. – За чистене?
– Не. Говоря ти за книга – казва тя с блеснали очи. Вълнува се.
– Книга с разкази какво е да работиш при бяло семейство. Като например как е да работиш, да речем, при... Елизабет.
Обръщам се и я поглеждам. Това се е опитвала да ме попита през последните две седмици в кухнята на госпожа Лийфолт.
– Мислите ли, че госпожа Лийфолт ще се съгласи да разправям разни истории за нея?
Госпожица Скийтър малко помръква.
– Ами, не. По-скоро си мислех да не є казваме. Ще трябва да се погрижа и другите прислужници да го запазят в тайна.
Сбърчвам чело, защото започвам да схващам накъде бие.
– Кои други прислужници?
– Надявах се да интервюирам четири или пет. За да разкажат какво е да работиш като прислужница в Джаксън.
Оглеждам се. Седим навън пред погледите на всички. Тя не знае ли колко е опасно да говорим за такива работи, когато всеки може да ни види?
– И какви истории точно си мислите, че ще чуете?
– Колко ви плащат, как се отнасят с вас, за тоалетните, за децата, за всичко, което сте преживели – добро и лошо.
Изглежда въодушевена, като че ли това е някаква игра. За миг ми хрумва, че може би по-скоро съм луда, а не уморена.
– Госпожице Скийтър – прошепвам є аз, – това не ви ли се струва малко опасно?
– Ако внимаваме...
– Моля ви, по-тихо. Знаете ли какво ще стане с мен, ако госпожа Лийфолт разбере, че говоря зад гърба ѝ?
– Няма да казваме на никого – тя започва да говори малко по-тихо, но не достатъчно. – Интервютата ще са поверителни.
Взирам се в нея. Полудяла ли е?
– Чухте ли за случката с чернокожото момче тази сутрин? Онова, дето го пребили с щанга, защото по грешка влязло в тоалетната за бели?
Тя ме поглежда и леко примигва.
– Знам, че положението е малко несигурно, но това е...
– А за братовчедка ми Шинел в окръг Котър? Подпалили колата ѝ, защото отишла до избирателната секция.
– Никой не е писал подобна книга – казва тя най-накрая шепнешком, защото май вече е по-наясно как стоят нещата. – Ще направим нещо напълно новаторско. Ще представим съвсем нова гледна точка.
Забелязвам покрай къщата ми да минават група прислужници с униформи. Те поглеждат насам и ме виждат как седя с бяла жена на предните стълби.
Стискам зъби, защото знам, че телефонът ми ще звъни на пожар.
– Госпожице Скийтър – казвам аз бавно, за да види, че говоря напълно сериозно. – Да се съглася да ви помогна, е все едно сама да драсна клечка на къщата си.
Госпожица Скийтър започва да си гризе нокътя.
– Но аз вече... – Тя стисва очи. Каня се да я попитам: "Какво вече?", но малко ме е страх какво може да ми отговори. Тя бръква в чантата си, вади листче хартия и записва телефона си.
– Поне ще си помислиш ли?
Въздъхвам и извръщам очи към двора. Казвам колкото мога по-тихо:
– Не, госпожо.
Тя оставя листчето помежду ни на стъпалото и се качва в кадилака си. Твърде уморена съм, за да стана. Просто си седя и я гледам как тръгва бавно надолу по пътя. Момчетата, които ритат топка, се дръпват от улицата и застават мирно отстрани, като че ли покрай тях минава катафалка.
0 коментара:
Публикуване на коментар